Хаджи Николи х. Димов е роден през 1826 г. в богат търновски търговски род. Баща му хаджи Димо търгува с кожухарска стока. Младият Никола отделя много време за борба срещу гръцките владици. През 1846 г. се жени за дъщерята на хаджи Минчо х. Цачев, след чиято смърт през 1855 г. наследява цялото му имущество. Опасявайки се от преследване заради борбата му срещу погърчването, заминава със семейството си за Цариград, където престоява 23 години. Въпреки сполетелите го нещастия (за кратко време почиват последователно първата му жена и шестте му деца, а в 1865 г. умира от холера и втората му жена), Николи Д. Минчоолу не спира нито търговията, нито участието си в църковно-народната борба, за чийто успешен изход е похарчил повече от 500 000 лв. наличен капитал. Като зет на хаджи Минчо Хаджицачев, със свои и негови капитали и в съдружие със свои другари той отваря шест търговски кантори в Търново, Русе, Букурещ, Виена, Одеса и Цариград. За ревността на този родолюбец красноречиво говори следният факт: веднъж в търговската му кантора в Търново го посетил секретарят на Митрополията Мегавулис. С него Николи Димов провежда разговор за българските училища и за гръцките владици. Спорът се разгорещил и завършил с побой над гърка, след което хаджи Николи отворил касата си, пълна със злато, и се заклел, че всичко ще даде, но гръцки владици в Търново няма да има. И остава верен на клетвата си, макар че много по-късно умира в крайна бедност.
Обикновено майсторите-занаятчии от един и същ бранш отваряли своите дюкяни или ханове на определени места в града и по такъв начин оформяли своеобразни центрове, улици и чаршии. По-голяма част от занаятчиите работели в хановете, които получавали името си според съответния занаят и еснафа, който работел в него: абаджийски, терзийски, кожухарски, или от името на собственика си, а понякога и от името на търговските пътници, които отсядали в него. Освен за нощуване те служели още и за работилници, складове за суровина, материали, готова занаятчийска стока. По-известни от тях били: Стамболовият, Хаджи Давидовият, ханът на Йоноолу, ханът на Великоолу, Батак хан, Текирзалийският хан, ханът на Хаджи Никола, Дряновският хан, ханът на Пановчето, Върбановият хан, ханът на Бяла Бона, Абаджийският хан, Кожухарският хан, Чифутският хан, Арнаутският хан и др. Към някои от тях имало и гостилници. В някои от хановете работели по няколко еснафа. Така например в Бешкатлията хан, който бил на 5 етажа, работели абаджии, кожухари и чохаджии, в Текирдаалийския хан работели абаджии, кожухари и тенекеджии. Подробно описание на търновски хан срещаме у Константин Иречек: “Най-добрият хан е този, в който преди четвърт столетие е отседнал Барт. Той е прилепен към склоновете на скалата. Към улицата е обърната механата с няколко дюкяна. Вътре, на тесен двор, отсядат колите... Зад двора се намират простички дървени стаички за пътници, сиромашко легло, но без гадове, крива маса, на която се намира просто селско огледалце, тенекиен свещник, зелено ракиено шише за вода, полуразбит стол, бакърен леген и кука за окачване на дрехи.”
Почти всеки хан имал и кафене. По-известни били кафенетата на Дряновския хан и на Кръстьо Момчев. Последното било на два етажа – в долния имало терзийски манифактурен магазин, зад него мазе, а на горния кафене. По-късно в него били устройвани концерти от чешки и италиански музиканти. То било известно в града и с това, че там се коментирали всички новини и оттогава е останала популярната приказка: “Ново-вету, на Момчуолу в кафенето.”
